На разсъмване

Аз съм всичко, което не е.
Всичко което, е.
Бягаща сърна насред бетона,
давеща се в собствената си тъга.
Мъртва риба, възкръснала в тигана на готвача за празника на независимостта.
Холограма на Ева, която посегна към ябълката
и остана гладна.
А ти кой си?

Няма вода за родилката

Родих. Слагат ме на една подвижна кушетка и ми казват, че ако искам да видя детето си, първо трябва да се подмия. Тръгвам да търся вода. Вървя по коридорите на болницата и питам къде мога да се измия. Никой не знае. По едно време почва да шурти кръв от мене. По болнична мърлява нощница до коленете съм и като стъпвам, оставям кръв. Притеснявам се, че цапам и спирам смутена. Чува се глас с нареждане някой да се погрижи за мен. Уви, не идва никой и аз продължавам да търся мивка.
Попадам на мила сестра и разказвам с какъв казус съм. Седим в кабинет в зеленикви краски. Вече се притеснявам, че съм мръсна и мога да се инфектирам. Тя ме изслушва, но щом чува за мивка, почва да се смее и ме праща няколко етажа по-нагоре. Взимам асансьор. Но не мога да сляза на етажа, защото има преграда и съм от погрешната страна на вратата. Вече зная, че няма да видя детето си.

Събуждам се с усещането, че не съм се подмивала от години. Дишам.

Лимони за баба

Звъни ми телефона - някой ми казва, че трябва да намеря тате и той да отнесе лимони в болницата, състоянието на баба се е влошило. Спя в една стая с дядо - той се буди и пита какво става. Казвам му, а той ми пояснява, че баба е с рак на стомаха и да помоля лекарите да й сложат повече морфин, за да не се мъчи.

Обаждам се на татко да го питам къде е - при някаква жена го намирам и той ми казва че няма да отиде, защото баба е много болна и не може да яде и без това. Тръгвам към болницата сама - в отделението мама е мед сестра. Питам я къде е баба, а тя не иска да ми каже и увърта. Накрая изкопчвам номера на стаята и отивам. Лимоните са под формата на две таблетки. Отварям вратата и виждам и стая с около 30 души покрити плътно, лежащи на една страна. виждат им се само лицата, но са деформирани. Това е стаята за тези, които чакат смъртта. Всичко е бяло. Обикалям, разглеждам лицата, викам,  но не намирам баба.

Връщам се при мама и я моля горещо да ми покаже точно къде е баба, на кой номер легло е. Мама казва, че не може да направи това и ме праща при дежурния лекар. Влизам в нова стая и с тих, но твърд глас питам на кое легло лежи баба. Лекарят не иска да ми отговори, но аз съм настойчива. Тогава той се обръща към мен и ме пита дали наистина искам да видя умиращ човек, че това е грозно. А аз му казвам, че някой трябва да я погали в този момент, да й изпее Харе Кришна и почвам да пея насън...

Заплаха за професора

Проправям си път към аудиторията, където Професорът изнася лекция. Опитвам се да прескоча заскрежена телена ограда и точно, когато се оплитам се появява жена - омайна, с елфическа аура, без възраст. Кани ме в дома зад мрежата и ме черпи с купичка кисело мляко. Обстановката е странна - многослойна и терасирана (нексус), полегнала на най-горното ниво стопанката разпръсква омая. Аз обаче разсипвам от млякото на пода, опитвам се да го събера. А то се надига и увеличава обема си. Търкам ли, търкам. Накрая успявам да тръгна към аулата. Жената ми дава конкретни указания как да стигна.

Първата стъпка е да се спусна покрай плувните басейни. Летя на дупе покрай водата и се приземявам на входа за Математическия факултет. Бързам все така за лекцията. Вече съм в аулата и намирам място в горните редове. Но там има намусени, сърдити и шумни жени. Нищо не чувам и се вбесявам. Правя им забележка да са по-тихи, а те сърдито се сопват. Тегля им една каруцарска и слизам към първите редове, за да чуя какво казва Професора. Точно се концентрирам и се появява клоун, нелепо облечен в костюм на Доналд Дък. Вдига шум и прави нелепи циркаджийски номера. Вбесена му казвам да се разкара, но не! Изведнъж хората от първите редици затварят вратите и отцепват зоната. А Професора невъзмутим в своя стъклен буркан говори ли, говори. Клоунът вади от пазвата си самоделен експлозив и аз скачам отгоре му, крещейки: "АТЕНТАТ! ТОВА Е АТЕНТАТ!" Чувам как залата се раздвижва, но уви. Бомбата е хвърлена и аз подритвайки се опитвам да я отдалеча от Професора. Който говори ли, говори...

Да назовеш Създателя

Озовавам се в ситуация, в която жена в бяло с лист и молив в ръка се обръща към мен с думите:
- Назови Го по име!
- Той няма име. Бог е един. - твърда съм аз.
- За да минеш от другата страна, трябва да го назовеш. - в гласа й няма капка съмнение, че точно това се изисква от мен.
- Пишете тогава ... Аллах.
И виждам как на хартията се появява името Му.

Битка със зомбита

Заедно сме и се борим срещу зомбитата, омазани в катран. Ти слагаш специална бомба на един танк и тя избухва, посипвайки целия град с пламъци. Чуваме как зомбитата пищят зад нас, бягайки през глава. Зазорява се...

Календарът и морето

Чакам автобус на спирката на болницата. Няма движение, а е ден. Не съм сама, но не знам с кой съм. Разглеждаме какво продават амбулантните търговци. На една от сергиите има календар - 70х100, многолистов. С авторски фотографии на камиони, с птици, цветя и ... череши. Впечатлена съм и искам да си го купя. Но това е само промо-щанд на твореца - Румен Еди-кой-си, истинските се продават в Академията.
Автобусът идва. Вече знам, че с мен е мама.
Пристигаме в морето - на един стълб на далекопровод. Току-що съм й казала истината за любимата й племенница. "Тя те мрази" още кънти в главата ми. Мама страда. Поглеждаме нагоре и там има само жици. Под нас е морето.
- Трябва да се държиш! - крещя, за да надвикам бурята.
Ръцете ми здраво са стиснали металните пръчки на стълба. Мама се отдава на мъкато си и се пуска. Пада в сивата вода. Виждам я как отплува. Обръщам се. За да видя брега, огрят от слънце. Мама е там и се смее. На брега има котешка кожа.
- Сега ще те окъпя и ще оживееш. - говори й нежно тя.
Мирише на водорасли.

- Ателие 137. - казват на пропуска на Академията.
И ние вървим из коридорите, пълни с инсталации. Сградата е стара, дъските скърцат. Мама подскача като малко дете. Обикаляме етажа, но ателието го няма. Внимателно минаваме втори път и го виждаме насред инсталации в обширен коридор. Почукваме на вратата. Глас ни подканя да влезем.
На голямо легло лежи мъж, завит небрежно. Авторът ни посреща сънен. Подканя ни да се представим и да му кажем защо сме решили да си купим календара. Мълчание.
- Хайде, Анета, докажи ми, че си достатъчно артистична и познаваш много хора на изкуството. - обръща се към мен.
- Аз съм Деси. И искам да държа винаги месецът с черешите.
Мъжът се изправя в леглото.
- Аз пък съм пенсионерка и гледам домати в градината. - обяснява се мама, докато зяпа любопитно какво има в голямата стая - с високи тавани и бароково излъчване.
- Мотивирани сте. А имате ли пари?
Авторът се оказва посредствен и скучен. Изпада в дълги обяснения за други купувачи. За себе си.
Сънят му се пренася върху мен.

Извънземните дойдоха

На плажа съм. Мама пие коктейли и е щастлива. Има и други хора. Лято е.
На заден план са дърветата. Нещо като малка плажна горичка. Слънцето се скрива. И тогава се появяват дъгите. Сиви, от пушек, многопластови. Дири от изстреяляни малки ракети.
- Извънземните. - чува се глас.
Дъгите се променят, пулсират. Всички стоим и гледаме.
Мама вади апарата и ги снима.

КПП в подлеза

Подлезът при спортната палата е затворен за свободно преминаване. Има строго охраняван полицейски пункт. Проверяват ме. Вместо лична карта нося свидетелство за раждане - на хартия, с много лепенки и знаци за идентификация. Полицаят ми свети с фенерче в очите. Притеснявам се. Знам, че съм чиста и същевременно не съм спокойна. Наоколо има и други полицаи. Гледат ме.
Проверяващият се навежда бавно към мен и ме пита:
- Има ли нередност, за която искате да съобщите?
- Да. Баба и дядо починаха в един и същи ден.
Полицаят ми връща свидетелството и ме пуска.

Бабите имат още дни.

Румънски магазин

Късна есен е. В махала с къщи съм. Виждам малка сграда с млечно-бяла фасада от опушено стъкло. Свети. Примамва ме. Влизам. В магазин съм. Зад щанда има елф. Мъж.
- What is this place? - питам.
Разговорът продължава на английски. Оказва се, че съм в специален магазин. Румънски. Започвам да разглеждам какво има по рафтовете. Държа в ръцете си купа - стъклена отвътре, а отвън - ах...съвършенство. Стъклен прах, примесен със сребърни отблясъци. Усещам текстурата му и противно на здравия разум не се разпада като го докосвам. Виждам, че е намалена и искам да я купя. Анализирам предназначението й - липсва. Просто прекрасен стъклен предмет.
Връщам се при щанда. Елфът го няма. Стои жена и ме пита какво искам.
- Аз просто видях магазина и влязох. Гледам. - смутено се обяснявам.
- Виждам, че не си от тази земя. - казва.
Тогава я виждам. Сребърна гривна, плетка сякаш е от драконови люспи. Неземена ювелирност. Всеки сегмент има по малко камъче. Среброто е матово, млечно. Омагьосана съм. Слагам я на ръката си и тя се намества по китката ми. Искам да я купя!
И разбирам, че имам само един лев. Картата е в къщи. Започвам да умолявам да ми я запазят и да я капарирам с левчето в джоба си.

Искам да отида пак там!

С бебе в Париж

Със сгъваема количка съм и бебе. В Париж. Много е топло. Аз бутам бебето и бързам. По широка алея вървим, то се вози и кротува. Спирам да видя дали е добре. Мокро е! Цялото е плувнало в пот. Нямам резервни дрехи. Изпадам в паника, защото знам, че ще настине и ще умре!
На гърба си нося подвижен щанд за вестници. Млад мъж си купува един. Аз продължавам напред.
На автогарата сме. Имаме среща с тебе. Само, че вместо автобуси има перони. И бързащи хора. Негри. Късно е. Скоро няма да сме в безопасност. Връщам се по същия път. Познавам само една автобусна линия в града - 85. И само един маршрут - този, по който вървя. Количката е под мишницата ми. Бебето е като пакет. Усмихва се.

Светлинна котка

Секцията е издърпана напред. Поглеждам зад нея и там - Мери! Пресягам се да я поглая, но тя скача над рамото ми и се превръща в светлина.