Родих. Слагат ме на една подвижна кушетка и ми казват, че ако искам да видя детето си, първо трябва да се подмия. Тръгвам да търся вода. Вървя по коридорите на болницата и питам къде мога да се измия. Никой не знае. По едно време почва да шурти кръв от мене. По болнична мърлява нощница до коленете съм и като стъпвам, оставям кръв. Притеснявам се, че цапам и спирам смутена. Чува се глас с нареждане някой да се погрижи за мен. Уви, не идва никой и аз продължавам да търся мивка.
Попадам на мила сестра и разказвам с какъв казус съм. Седим в кабинет в зеленикви краски. Вече се притеснявам, че съм мръсна и мога да се инфектирам. Тя ме изслушва, но щом чува за мивка, почва да се смее и ме праща няколко етажа по-нагоре. Взимам асансьор. Но не мога да сляза на етажа, защото има преграда и съм от погрешната страна на вратата. Вече зная, че няма да видя детето си.
Събуждам се с усещането, че не съм се подмивала от години. Дишам.
Попадам на мила сестра и разказвам с какъв казус съм. Седим в кабинет в зеленикви краски. Вече се притеснявам, че съм мръсна и мога да се инфектирам. Тя ме изслушва, но щом чува за мивка, почва да се смее и ме праща няколко етажа по-нагоре. Взимам асансьор. Но не мога да сляза на етажа, защото има преграда и съм от погрешната страна на вратата. Вече зная, че няма да видя детето си.
Събуждам се с усещането, че не съм се подмивала от години. Дишам.
