Чакам автобус на спирката на болницата. Няма движение, а е ден. Не съм сама, но не знам с кой съм. Разглеждаме какво продават амбулантните търговци. На една от сергиите има календар - 70х100, многолистов. С авторски фотографии на камиони, с птици, цветя и ... череши. Впечатлена съм и искам да си го купя. Но това е само промо-щанд на твореца - Румен Еди-кой-си, истинските се продават в Академията.
Автобусът идва. Вече знам, че с мен е мама.
Пристигаме в морето - на един стълб на далекопровод. Току-що съм й казала истината за любимата й племенница. "Тя те мрази" още кънти в главата ми. Мама страда. Поглеждаме нагоре и там има само жици. Под нас е морето.
- Трябва да се държиш! - крещя, за да надвикам бурята.
Ръцете ми здраво са стиснали металните пръчки на стълба. Мама се отдава на мъкато си и се пуска. Пада в сивата вода. Виждам я как отплува. Обръщам се. За да видя брега, огрят от слънце. Мама е там и се смее. На брега има котешка кожа.
- Сега ще те окъпя и ще оживееш. - говори й нежно тя.
Мирише на водорасли.
- Ателие 137. - казват на пропуска на Академията.
И ние вървим из коридорите, пълни с инсталации. Сградата е стара, дъските скърцат. Мама подскача като малко дете. Обикаляме етажа, но ателието го няма. Внимателно минаваме втори път и го виждаме насред инсталации в обширен коридор. Почукваме на вратата. Глас ни подканя да влезем.
На голямо легло лежи мъж, завит небрежно. Авторът ни посреща сънен. Подканя ни да се представим и да му кажем защо сме решили да си купим календара. Мълчание.
- Хайде, Анета, докажи ми, че си достатъчно артистична и познаваш много хора на изкуството. - обръща се към мен.
- Аз съм Деси. И искам да държа винаги месецът с черешите.
Мъжът се изправя в леглото.
- Аз пък съм пенсионерка и гледам домати в градината. - обяснява се мама, докато зяпа любопитно какво има в голямата стая - с високи тавани и бароково излъчване.
- Мотивирани сте. А имате ли пари?
Авторът се оказва посредствен и скучен. Изпада в дълги обяснения за други купувачи. За себе си.
Сънят му се пренася върху мен.
